ИК Хермес пуска любовен бестселър
Издателска къща „ ХЕРМЕС “
п редставя
СЛЕД ПЕТ ГОДИНИ
от Ребека Сърл
размер: 264 стр.
Цена: 15,95 лева
ISBN 978-954-26-2210-9
Превод Диляна Георгиева
Преведен на 24 езика бестселър за безусловната обич, фалшифициран с щипка магия и мистичност.
Очаквайте на 11 октомври!
За книгата
Дани Коен е на двайсет и осем, работи като корпоративен юрист и знае тъкмо по какъв начин ще се развие животът ѝ през идващите пет години. Защото тя не оставя нищо на случайността и е възнамерявала всичко до най-малката детайлност, даже и по кое време приятелят ѝ – Дейвид, ще ѝ предложи брак. След като получава мечтаната позиция в влиятелна адвокатска адвокатска фирма и пръстен с елмаз от обичания, тя си ляга с увереността, че държи живота си под надзор. Но когато се разсънва, се озовава в непознат апартамент, с друг годежен пръстен на ръката и до чужд мъж. От включения тв приемник в стаята схваща, че датата е същата, само че пет години по-късно. След един час, прекаран в компанията на непознатия, Дани се разсънва вкъщи – до Дейвид. Но тя не може да се отърси от видението и въпреки да не има вяра в свръхестествени сили, е уверена, че не е било просто сън.
След четири години и половина Дани се озовава лице в лице с мъжа от съня си, който е новият обичан на най-хубавата ѝ другарка. Тя е подготвена на всичко, с цел да попречи на странното привидение да се сбъдне и да потвърди, че сама дефинира бъдещето си. Впуска се в организирането на сватбата с Дейвид, която все са отлагали, само че ориста има други проекти.
Рецензии, мнения на рецензията
С майсторски жанр и всички съставни елементи на сантименталната комедия, Ребека Сърл основава доста по-дълбока история, в сравнение с жанрът допуска. „ След пет години “ не е просто книга, която ще прочетете. Това е книга, която ще ви промени.
Джени Молън, бестселърова авторка на „ Ню Йорк Таймс “
Подгответе се за мощни страсти, сълзи и смях. Четенето на тази книга е
същинско прекарване.
Сиатъл Бук Ревю
Красива история за това да проправиш самичък пътя си и да имаш смелостта да започнеш изначало.
Бъсъл
Ребека Сърл е маестро на любовта във всичките ѝ проявления.
Габриел Зевин, бестселърова авторка на „ Ню Йорк Таймс “
За авторката
Ребека Сърл е ефирен сценарист, създател на дамска прозаичност и три детско-юношески романа. Получава магистърска степен от Нюйоркския университет, живее в Лос Анджелис. Постига международен триумф с романа „ След пет години “, който още с появяването си през 2020 година попада в класациите за бестселъри на „ Ню Йорк Таймс “ и „ Пъблишърс Уикли “, разгласен е за книга на „ Амазон “ за месец март и до този миг е преведен на 24 езика. Определен е от американския си издател като: „ Следващата велика любовна история. Просто не онази, която очаквате “.
Интервю с Ребека Сърл
Откъде почерпи ентусиазъм за написването на „ След пет години “?
Винаги съм се интересувала от връзката сред ориста и свободната воля. Доколко бъдещето ни зависи от нас? И какво ще се случи по този начин или другояче – без значение от нашите дейности? Каква част от живота ни е предопределена? Романът ми „ След пет години “ кара читателите да се замислят дали биха трансформирали нещо в живота си, в случай че имаха опция да надзърнат в бъдещето. Ще му разрешат ли да дефинира сегашното? Защото, както основната героиня Дани най-после осъзнава, от време на време, макар че виждаме какво ще ни се случи в бъдеще, ние не разбираме повода за това, скрития план, а той е от голямо значение. „ След пет години “ е една прочувствена история за другите проявления на любовта, другарството, упоритостта и ориста.
Разкажи ни повече за написването на романа.
Написах „ След пет години “ съвсем от раз – не го споделям, с цел да се лаская, само че това в действителност ми се случва извънредно рядко. Обикновено, до момента в който работя по черновите, написвам още една книга, която в никакъв случай не вижда бял свят. Вярвам обаче, че от време на време нещата просто се случват елементарно и безпроблемно – и казусът със „ След пет години “ бе точно подобен.
Самата ти имаш ли проект за идващите пет години от живота си?
Вече не! Дълги години планирах бъдещето си до най-малката детайлност, сходно на Дани, само че открих, че няма смисъл, тъй като по този начин или другояче нищо не се случваше, както го желаех! Животът не спираше да ме изненадва и осъзнах, че най-важното е по какъв начин се усещам, а не методът, по който това се случва. Затова в този момент желая единствено в бъдеще да се усещам щастлива, обвързвана, задоволена и в сигурност. Надявам се да продължа да описвам значими за мен истории и да прехранвам се посредством писане.
Храната заема значимо място в романа, част от действието се развива в едни от най-модерните заведения за хранене в Ню Йорк, кой от тях е обичаният ти?
Местата, които разказвам, са тези, които най-често посещавах, до момента в който живеех в Ню Йорк цели дванайсет години! И аз – като Бела – боготворя храната и изключително безглутеновата паста и пица от „ Уайлд “ или „ Рубироза “!
Как би се описала с три думи?
Състрадателна, любознателна и нетърпелива.
Без кои четири неща в никакъв случай не напускаш дома си?
Телефона, айпода, кредитната карта и слънчевите си очила. Бих добавила и бележник, в който да си нахвърлям бележки, само че ще станат пет.
Цитат от книгата
„ Не разбираш любовта. Според теб, с цел да е значима, би трябвало да има бъдеще, само че не е по този начин. Тя е единственото нещо, което няма потребност да се развива. Важна е дотолкоз, доколкото я има. Тук. Сега. Любовта не изисква бъдеще. “
Откъс
Събуждам се последователно. Колко време съм спала? Претъркулвам се и поглеждам часовника на нощното шкафче: 22,59. Изопвам крайници. Дейвид ли ме е пренесъл на леглото? Чаршафите са прани и студени и аз премислям просто да затворя още веднъж очи и да се унеса, само че пък тогава ще пропусна вечерта на годежа ни, тъй че се принуждавам да се разбудя. Имаме още шампанско за пиянство, а и занапред ни чака сексът. Точно това би трябвало да се прави в нощта на годежа. Прозявам се, примижавам и се изправям в леглото, а дъхът ми в момент разбужда тялото ми. Защото не съм в нашето легло. Не съм даже в нашия апартамент. Облечена съм в алена публична рокля с пайети към яката. И се намирам на място, на което не съм била в никакъв случай преди.
Сигурно си мислите, че сънувам, само че не е по този начин. Усещам краката, ръцете и лудото боричкане на неспокойното ми сърце. Да не би да съм отвлечена?
Оглеждам ситуацията. Постепенно си давам сметка, че съм в лофт. Леглото, на което седнал съм, е изтипосано пред френски прозорци, чиято панорама като че ли ми припомня за… Лонг Айланд? Поглеждам на открито, обезверена за ориентир. И тогава виждам Емпайър Стейт Билдинг да се издига от водата в далечината. Намирам се в Бруклин, само че къде по-точно? Виждам силуета на Ню Йорк от другата страна на реката, а отдясно е мостът Манхатън. Което ще рече, че съм в квартал Дъмбо, няма къде другаде. Да не би Дейвид да ме е завел в хотел? През улицата виждам тухлена постройка с кафява плъзгаща се врата. Вътре се вихри тържество. Забелязвам светкавици от фотоапарати и доста цветя. Навярно женитба.
Апартаментът не е огромен, само че основава усещането за шир. Два сини кадифени стола стоят един до различен пред масичка от стъкло и стомана. В края на леглото се издига оранжева тоалетка, а цветните персийски килими придават уют на пространството, въпреки и да е малко претрупано. Виждат се оголени тръби и дървени греди, а на стената има афиш – тест за зрителна заостреност, на който написа: БЯХ МЛАДА, ПАРИТЕ МИ ТРЯБВАХА.
Къде, по дяволите, се намирам?
Чувам го още преди да го видя.
– Будна ли си? – провиква се той.
Замръзвам. Дали да не се скрия? Да избягам? Виждам огромна стоманена врата в другия завършек на жилището, откъдето е пристигнал и гласът. Ако хукна, може и да съумея да я отворя преди…
Той се демонстрира иззад ъгъла, където несъмнено е кухнята. Носи черен панталон и разкопчана от горната страна риза на сини и черни райета.
Очите ми се уголемяват. Искам да викам, може и да го направя.
Добре облеченият чужд се доближава и аз скачам към другия завършек на леглото до прозорците.
– Ей – обажда се той. – Добре ли си?
– Не! – откликвам аз. – Не съм.
Той въздъхва. Не наподобява сюрпризиран от реакцията ми.
– Заспа.
Търка челото си с ръка. Забелязвам, че има белег над лявото око.
– Какво правиш тук? – Отишла съм толкоз в края, че в действителност съм залепена за прозорците.
– Хайде в този момент.
– Познаваш ли ме?
Той поставя коляно на леглото.
– Дани, в действителност ли ми задаваш този въпрос?
Знае името ми. А и методът, по който го произнася, стопира дъха ми. Сякаш го е изричал и преди.
– Не знам – споделям аз. – Не знам къде съм.
– Хубава вечер беше, нали?
Поглеждам роклята си. Чак в този момент съзнавам, че в действителност е моя. Купих я дружно с майка ми и Бела, до момента в който обикаляхме магазините преди три години. Бела има същата, само че бяла.
– Да – откликвам, без даже да се замисля. Сякаш знам. Сякаш съм била там. Какво се случва?
В този миг виждам тв приемника. През цялото време е бил включен на спокоен тон. Окачен е на стената против леглото и по него вървят новините. На екрана има дребна графика, на която са изписани датата и часът: 15 декември 2025. Мъж със наследник костюм дърдори за времето, а зад него се люлее снежен облак. Опитвам се да си поема въздух.
– Какво? – пита непознатият. – Искаш ли да го изключа?
Поклащам глава – машинална реакция. Виждам го по какъв начин отива до масичката, откъдето взема отдалеченото. Пътьом си разпасва ризата.
– Предупреждаваме ви, че към нас се е насочила снежна стихия от източния бряг. Очакват се превалявания от 100 и петдесет милиметра за денонощие, като във вторник ще продължава да натрупва.
Две хиляди двайсет и пета. Не е допустимо, просто няма метод. Пет години…
Това би трябвало да е някаква смешка. Бела. Когато бяхме дребни, тя не спираше да си прави сходни майтапи с мен. Веднъж за единайсетия ми рожден ден беше съумяла да вмъкне едно пони в задния ни двор, без родителите ми да схванат. Когато се събудихме, то се надпреварваше с люлката.
Но дори и Бела не би могла да промени датата и часа по националната телевизия. Дали? А този кой е? Боже благи, Дейвид.
Мъжът в жилището се обръща.
– Гладна ли си? – пита ме той.
При въпроса стомахът ми закъркори. Почти не хапнах на вечеря и където и да съм в този момент, в някоя паралелна галактика дружно с Дейвид, тайландската храна сигурно още не е пристигнала.
– Не – откликвам.
Той килва глава.
– На мен ми звучи, че си.
– Не съм – упорствам. – Просто… ми трябва…
– Малко храна – усмихва се той. Чудя се какъв брой ли необятно се отварят прозорците.
Бавно се измъквам от леглото.
– Искаш ли първо да се преоблечеш?
– Аз не… – подхващам, само че не знам по какъв начин да довърша изречението, тъй като не съм сигурна къде се намираме. Къде изобщо са облеклата?
Следвам го до дрешника, който се обитава в независима стая тъкмо до нишата на спалнята. Съзирам цели редици с чанти, обувки и окачени облекла, подредени по цвят. Веднага ми излиза наяве. Този гардероб е мой. Но тогава и апартаментът е мой. Значи, пребивавам тук.
– Преместила съм се в Дъмбо – изказвам на глас.
Мъжът се разсмива. После дръпва едно чекмедже от средата на помещението и когато изважда спортен екип и тениска, сърцето ми стопира. Неговите са. Той също живее тук. Ние сме… двойка.
Дейвид.
Прималява ми и припвам към банята. Откривам я вляво от всекидневната. Затварям вратата и я заключвам. Наплисквам лицето си с вода.
– Мисли, Дани, мисли.
В банята намирам всички козметични артикули, които одобрявам. Душгел „ Аба “ и шампоан с дестилат от чаено дърво. Слагам си малко серум „ Майшел “ на лицето и познатият мирис леко ме успокоява.
На вратата е окачена остарялата ми хавлия с буквите ми. Освен това виждам и черно долнище на пижама с връзки и остарял суитшърт на Колумбийския университет. Свалям си роклята и я замествам с окачените облекла.
Мажа устните си с масло от шипка и отварям вратата.
– Имаме паста и… паста! – провиква се мъжът от кухнята.
Първо най-важното – да схвана името му.
Портфейлът.
С Дейвид разделяме разноските си шейсет на четиресет поради разликата в приходите ни. Така взехме решение, откакто заживяхме дружно, и от този момент нищо не се е трансформирало. Никога не ми се е случвало да дълбая в портфейла му, с изключение на при един противен случай, който включваше покупка на нов нож и картата му за здравна застраховка.
– Паста звучи добре.
Връщам се до леглото, където панталоните му висят до земята, преметнати на един стол. Хвърлям взор към кухнята и претърсвам джобовете. Измъквам портфейла му. Състарена кожа от неразличима марка. Претърсвам го.
Той е ангажиран да цялостни тенджерата с вода и не подвига взор.
Вадя две визитни картички. Едната е на химическо почистване. Другата е служебна карта за снимачната площадка на сериала „ Стъмптаун “.
Накрая попадам на шофьорската му брошура. Арън Грегъри, на трийсет и три. Разрешителното му е от щата Ню Йорк, висок е метър и осемдесет и има зелени очи.
Връщам всичко на мястото му.
– Какво предпочиташ – доматен сос или песто? – пита той от кухнята.
– Арън? – опитвам се аз.
– Да? – усмихва се.
– Песто.
Отивам при него. Годината е 2025-а, приятелят ми е мъж, който в никакъв случай не съм виждала, и пребивавам в Бруклин.
– Аз също желая песто.
Сядам на плота. Има високи столове от черешово дърво с стоманени облегалки, които не различавам и не одобрявам изключително.
Оглеждам и него. Русоляв е, със зелени очи и челюст, която припомня на стандартен супергерой. Сексапилен е. Твърде сексапилен за мен, почтено казано, а и поради типа и името му несъмнено не е евреин. Стомахът ми се свива. Такъв ли е животът ми след пет години? Излизам с изваян Адонис и пребивавам в лофт? Мили боже, майка ми дали знае?
Водата завира и той пуска пастата в тенджерата. Издига се п@ра, а той отстъпва обратно, бършейки чело.
– Още ли съм юрист? – запитвам ненадейно.
Арън ме поглежда със смях.
– Естествено. Вино?
Кимам и въздишам облекчено. Значи, някои неща са поизлезли от релси, само че не всичко. Мога да се оправя. Просто би трябвало да открия Дейвид, да схвана какво се е случило сред нас и ще се върна в играта. Още съм юрист. Слава богу!
Спагетите са подготвени, той изцежда водата, връща ги в тенджерата, поставя песто и пармезан и внезапно чувствам, че ми прималява от апетит. Не мога да мисля за нищо друго, с изключение на за храната.
Арън взема две винени чаши от шкафа с отработени придвижвания. В моята кухня. Нашата кухня.
Налива ми алено вино и ми го подава през плота. Щедро количество, смело. Може би „ Брунело “. Не е нещо, което бих купила нормално.
– Вечерята е сервирана.
Подава ми голяма димяща купа спагети с песто и още преди да е пристигнал при мен, аз към този момент съм тикнала цялостна вилица в устата си. Докато сдъвквам, ми хрумва, че всичко това може да е някакъв държавен теоретичен опит и храната да е отровна, само че съм прекомерно гладна, с цел да ме е грижа и да се спра.
Пастата е извънредно вкусна – топла и солена – и през идващите пет минути не разлепям очи от нея. Когато най-накрая подвигам взор, той ме е зинал.
Избърсвам устните си със салфетка.
– Съжалявам – споделям. – Имам възприятието, че не съм яла от години.
Той кима и изтиква чинията си.
– Добре, в този момент можем да създадем две неща. Да се напием или да се напием и да играем на „ Категории “.
Харесвам настолните игри и той, естествено, би трябвало да го знае. Дейвид избира картите. Научи ме на бридж и на руми. Според него настолните игри са хлапашки и в случай че ще играем на нещо, то би трябвало да упражняваме мозъчните си кафези, както се случва в бриджа и руми.
– Да се напием – предпочитам.
Арън стисва нежно ръката ми. Дори когато ме пуска, към момента чувствам пръстите му по кожата си. Нещо необичайно се случва. Някакво изключително притегляне. Емоция, която последователно се разстила из стаята и я изпълва по периферията.
Арън цялостни чашите ни догоре. Оставяме чиниите си на плота. А в този момент какво? В този момент ми хрумва, че той ще желае да отидем в леглото. Това мое гадже ще желае да ме допира. Усещам го осезаемо.
Светкавично се насочвам към един от сините кадифени столове и го заемам. Той килва глава в неразбиране.
Внезапно ми проблясва. Поглеждам ръката си паникьосано. И там откривам годежен пръстен – огромен жълт елмаз, обиколен от други дребни камъчета. Старинен е и екстравагантен. Не наподобява на пръстена, който Дейвид ми даде довечера. Никога не бих си избрала сходно украшение. И все пак – ето го на пръста ми.
Мамка му. Мамка му. Мамка му.
Скачам от стола. Обикалям помещението. Дали да си потегли? Но къде да отида? В остарелия си апартамент? Дейвид може още да е там. Но каква е вероятността? Навярно живее в Грамърси с жена, която не е луда. Може би, в случай че му опиша какво се случва, той ще знае по какъв начин да оправи всичко. Ще ми елементарни каквото и да съм направила, с цел да стигнем до това състояние – аз в този апартамент с един чужд, а той от другата страна на моста. Той постоянно намира решения на проблемите. Ще измисли нещо.
Ставам и се насочвам към вратата. Трябва да се махна отсам. Да избягам от това необичайно възприятие, което изпълва стаята. Къде ли си държа връхните облекла?
– Ей – обажда се Арън. – Къде отиваш?
Мисли бързо.
– До деликатесния магазин.
– Моля?
Арън се изправя и идва при мен. Обгръща лицето ми с ръце. Дланите му са тъкмо върху бузите ми. Кожата му е студена и за момент температурата се трансформира, придвижването му ме стряска и се пробвам да се извъртя, само че той ме държи крепко.
– Стой. Моля те, не отивай тъкмо в този момент.
Поглежда ме и очите му са влажни и открити. Значи, по този начин ме държи той. С това възприятие. Което е… по едно и също време ново и познато. Тежко е, обременяващо. Пропило се е в цялата атмосфера. И все пак, въпреки всичко искам… желая да остана.
– Добре – промълвям.
Кожата му още допира моята, а очите му са впити в мен и даже и да не разбирам за какво съм приела да прекарам живота си с този човек, съм уверена, че общите ни чаршафи са непрекъснато намачкани, защото… това е нещо огромно. Усещам го по какъв начин отеква в тялото ми, отзвука на някаква земетръсна вълна. Небето на открито се трансформира.
Той се насочва към леглото, държи ме за ръка и аз го последвам. Отпуснала съм се от виното. Ще ми се да се поразтегна.
Настанявам се в края на леглото.
– Пет години – измънквам.
Арън просто ме гледа. Обляга се на възглавниците.
– Ей, ще дойдеш ли тук?
Само че не ме пита, въпросът е риторичен, най-малко доколкото отговорът е единствено един.
Чака ме с отворени прегръдки и аз се плъзгам по леглото. Усещам привличането в крайниците си, като че ли съм марионетка, притегляна с прекъсвания към него.
Господ да ми е на помощ, само че го оставям да ме прегърне. Той ме придърпва към себе си и аз чувствам топлия му мирис по бузата си.
Лицето му е напълно близо. Ето на, след момент ще ме целуне. Да му разреша ли? Обмислям го, в мозъка ми са Дейвид и мускулестите ръце на Арън. Но преди да съумея да претегля плюсовете и минусите и да взема твърдо решение, устните му към този момент са върху моите.
Докосват ме нежно, без да се отместват, внимателен е, като че ли знае, че би трябвало да ми разреши да привикна с него. А след това постепенно разтваря устата ми с език.
Мили боже!
Разтапям се. Никога не съм чувствала нищо сходно. Не и с Дейвид, нито с Бен – единствения различен мъж, с който съм излизала съществено, нито даже с Антъни – забежката, която имах, до момента в който учех във Флоренция. Това сега е нещо напълно непознато. Той ме целува и допира, като че ли е влезнал в мозъка ми. Така де, щом аз съм в бъдещето, може и той също да е.
– Сигурна ли си, че си добре? – пита ме, а в отговор аз го притеглям по-близо до себе си.
Ръцете му плъзват под блузата ми и преди даже да се усетя, той я е свалил, студът пъпли по голата ми кожа. Имам ли сутиен? Не. Той се привежда и лапва зърното ми.
Това е полуда. Аз съм полудяла. Изгубила съм си мозъка.
Усещането е прелестно.
Дрехите ни падат. Отнякъде – от една друга стратосфера – слушам пищенето на клаксон, тътена на трен, градът продължава да живее.
Целувките му стават по-настойчиви. Бързо се озоваваме в хоризонтално състояние. Всичко е необикновено. Ръцете му се плъзгат по извивките на корема ми, устните му целуват врата ми. Никога до момента не съм била с мъж единствено за една нощ, само че и това се брои, нали? Запознахме се едвам преди час, а в този момент сме напът да вършим секс.
Нямам самообладание да опиша на Бела. Много ще й хареса. Тя… Ами в случай че в никакъв случай не се върна? Ако този мъж е моят избраник, а не просто чужд, и аз няма да мога да споделя детайлностите от тази необуздана и…
Той притиска с палец извивката на бедрото ми и всички мисли за време и пространство се изпаряват през открехнатия прозорец.
– Арън.
– Да.
Той застава върху мен, а ръцете ми напипват мускулестия му тил, вдлъбнатините на костите му, като че ли прекосявам терен – възлест, корав и спокоен. Извивам се към него – към този чужд, който обаче е извънреден. Дланите му обгръщат лицето ми, плъзгат се по врата ми, обгръщат ребрата ми. Устните му трескаво търсят моите. Впивам пръсти в раменете му. Постепенно и дефинитивно не помня къде се намирам. Единственото, което запълва съзнанието ми, са ръцете на Арън, които ме прегръщат крепко.
п редставя
СЛЕД ПЕТ ГОДИНИ
от Ребека Сърл
размер: 264 стр.
Цена: 15,95 лева
ISBN 978-954-26-2210-9
Превод Диляна Георгиева
Преведен на 24 езика бестселър за безусловната обич, фалшифициран с щипка магия и мистичност.
Очаквайте на 11 октомври!
За книгата
Дани Коен е на двайсет и осем, работи като корпоративен юрист и знае тъкмо по какъв начин ще се развие животът ѝ през идващите пет години. Защото тя не оставя нищо на случайността и е възнамерявала всичко до най-малката детайлност, даже и по кое време приятелят ѝ – Дейвид, ще ѝ предложи брак. След като получава мечтаната позиция в влиятелна адвокатска адвокатска фирма и пръстен с елмаз от обичания, тя си ляга с увереността, че държи живота си под надзор. Но когато се разсънва, се озовава в непознат апартамент, с друг годежен пръстен на ръката и до чужд мъж. От включения тв приемник в стаята схваща, че датата е същата, само че пет години по-късно. След един час, прекаран в компанията на непознатия, Дани се разсънва вкъщи – до Дейвид. Но тя не може да се отърси от видението и въпреки да не има вяра в свръхестествени сили, е уверена, че не е било просто сън.
След четири години и половина Дани се озовава лице в лице с мъжа от съня си, който е новият обичан на най-хубавата ѝ другарка. Тя е подготвена на всичко, с цел да попречи на странното привидение да се сбъдне и да потвърди, че сама дефинира бъдещето си. Впуска се в организирането на сватбата с Дейвид, която все са отлагали, само че ориста има други проекти.
Рецензии, мнения на рецензията
С майсторски жанр и всички съставни елементи на сантименталната комедия, Ребека Сърл основава доста по-дълбока история, в сравнение с жанрът допуска. „ След пет години “ не е просто книга, която ще прочетете. Това е книга, която ще ви промени.
Джени Молън, бестселърова авторка на „ Ню Йорк Таймс “
Подгответе се за мощни страсти, сълзи и смях. Четенето на тази книга е
същинско прекарване.
Сиатъл Бук Ревю
Красива история за това да проправиш самичък пътя си и да имаш смелостта да започнеш изначало.
Бъсъл
Ребека Сърл е маестро на любовта във всичките ѝ проявления.
Габриел Зевин, бестселърова авторка на „ Ню Йорк Таймс “
За авторката
Ребека Сърл е ефирен сценарист, създател на дамска прозаичност и три детско-юношески романа. Получава магистърска степен от Нюйоркския университет, живее в Лос Анджелис. Постига международен триумф с романа „ След пет години “, който още с появяването си през 2020 година попада в класациите за бестселъри на „ Ню Йорк Таймс “ и „ Пъблишърс Уикли “, разгласен е за книга на „ Амазон “ за месец март и до този миг е преведен на 24 езика. Определен е от американския си издател като: „ Следващата велика любовна история. Просто не онази, която очаквате “.
Интервю с Ребека Сърл
Откъде почерпи ентусиазъм за написването на „ След пет години “?
Винаги съм се интересувала от връзката сред ориста и свободната воля. Доколко бъдещето ни зависи от нас? И какво ще се случи по този начин или другояче – без значение от нашите дейности? Каква част от живота ни е предопределена? Романът ми „ След пет години “ кара читателите да се замислят дали биха трансформирали нещо в живота си, в случай че имаха опция да надзърнат в бъдещето. Ще му разрешат ли да дефинира сегашното? Защото, както основната героиня Дани най-после осъзнава, от време на време, макар че виждаме какво ще ни се случи в бъдеще, ние не разбираме повода за това, скрития план, а той е от голямо значение. „ След пет години “ е една прочувствена история за другите проявления на любовта, другарството, упоритостта и ориста.
Разкажи ни повече за написването на романа.
Написах „ След пет години “ съвсем от раз – не го споделям, с цел да се лаская, само че това в действителност ми се случва извънредно рядко. Обикновено, до момента в който работя по черновите, написвам още една книга, която в никакъв случай не вижда бял свят. Вярвам обаче, че от време на време нещата просто се случват елементарно и безпроблемно – и казусът със „ След пет години “ бе точно подобен.
Самата ти имаш ли проект за идващите пет години от живота си?
Вече не! Дълги години планирах бъдещето си до най-малката детайлност, сходно на Дани, само че открих, че няма смисъл, тъй като по този начин или другояче нищо не се случваше, както го желаех! Животът не спираше да ме изненадва и осъзнах, че най-важното е по какъв начин се усещам, а не методът, по който това се случва. Затова в този момент желая единствено в бъдеще да се усещам щастлива, обвързвана, задоволена и в сигурност. Надявам се да продължа да описвам значими за мен истории и да прехранвам се посредством писане.
Храната заема значимо място в романа, част от действието се развива в едни от най-модерните заведения за хранене в Ню Йорк, кой от тях е обичаният ти?
Местата, които разказвам, са тези, които най-често посещавах, до момента в който живеех в Ню Йорк цели дванайсет години! И аз – като Бела – боготворя храната и изключително безглутеновата паста и пица от „ Уайлд “ или „ Рубироза “!
Как би се описала с три думи?
Състрадателна, любознателна и нетърпелива.
Без кои четири неща в никакъв случай не напускаш дома си?
Телефона, айпода, кредитната карта и слънчевите си очила. Бих добавила и бележник, в който да си нахвърлям бележки, само че ще станат пет.
Цитат от книгата
„ Не разбираш любовта. Според теб, с цел да е значима, би трябвало да има бъдеще, само че не е по този начин. Тя е единственото нещо, което няма потребност да се развива. Важна е дотолкоз, доколкото я има. Тук. Сега. Любовта не изисква бъдеще. “
Откъс
Събуждам се последователно. Колко време съм спала? Претъркулвам се и поглеждам часовника на нощното шкафче: 22,59. Изопвам крайници. Дейвид ли ме е пренесъл на леглото? Чаршафите са прани и студени и аз премислям просто да затворя още веднъж очи и да се унеса, само че пък тогава ще пропусна вечерта на годежа ни, тъй че се принуждавам да се разбудя. Имаме още шампанско за пиянство, а и занапред ни чака сексът. Точно това би трябвало да се прави в нощта на годежа. Прозявам се, примижавам и се изправям в леглото, а дъхът ми в момент разбужда тялото ми. Защото не съм в нашето легло. Не съм даже в нашия апартамент. Облечена съм в алена публична рокля с пайети към яката. И се намирам на място, на което не съм била в никакъв случай преди.
Сигурно си мислите, че сънувам, само че не е по този начин. Усещам краката, ръцете и лудото боричкане на неспокойното ми сърце. Да не би да съм отвлечена?
Оглеждам ситуацията. Постепенно си давам сметка, че съм в лофт. Леглото, на което седнал съм, е изтипосано пред френски прозорци, чиято панорама като че ли ми припомня за… Лонг Айланд? Поглеждам на открито, обезверена за ориентир. И тогава виждам Емпайър Стейт Билдинг да се издига от водата в далечината. Намирам се в Бруклин, само че къде по-точно? Виждам силуета на Ню Йорк от другата страна на реката, а отдясно е мостът Манхатън. Което ще рече, че съм в квартал Дъмбо, няма къде другаде. Да не би Дейвид да ме е завел в хотел? През улицата виждам тухлена постройка с кафява плъзгаща се врата. Вътре се вихри тържество. Забелязвам светкавици от фотоапарати и доста цветя. Навярно женитба.
Апартаментът не е огромен, само че основава усещането за шир. Два сини кадифени стола стоят един до различен пред масичка от стъкло и стомана. В края на леглото се издига оранжева тоалетка, а цветните персийски килими придават уют на пространството, въпреки и да е малко претрупано. Виждат се оголени тръби и дървени греди, а на стената има афиш – тест за зрителна заостреност, на който написа: БЯХ МЛАДА, ПАРИТЕ МИ ТРЯБВАХА.
Къде, по дяволите, се намирам?
Чувам го още преди да го видя.
– Будна ли си? – провиква се той.
Замръзвам. Дали да не се скрия? Да избягам? Виждам огромна стоманена врата в другия завършек на жилището, откъдето е пристигнал и гласът. Ако хукна, може и да съумея да я отворя преди…
Той се демонстрира иззад ъгъла, където несъмнено е кухнята. Носи черен панталон и разкопчана от горната страна риза на сини и черни райета.
Очите ми се уголемяват. Искам да викам, може и да го направя.
Добре облеченият чужд се доближава и аз скачам към другия завършек на леглото до прозорците.
– Ей – обажда се той. – Добре ли си?
– Не! – откликвам аз. – Не съм.
Той въздъхва. Не наподобява сюрпризиран от реакцията ми.
– Заспа.
Търка челото си с ръка. Забелязвам, че има белег над лявото око.
– Какво правиш тук? – Отишла съм толкоз в края, че в действителност съм залепена за прозорците.
– Хайде в този момент.
– Познаваш ли ме?
Той поставя коляно на леглото.
– Дани, в действителност ли ми задаваш този въпрос?
Знае името ми. А и методът, по който го произнася, стопира дъха ми. Сякаш го е изричал и преди.
– Не знам – споделям аз. – Не знам къде съм.
– Хубава вечер беше, нали?
Поглеждам роклята си. Чак в този момент съзнавам, че в действителност е моя. Купих я дружно с майка ми и Бела, до момента в който обикаляхме магазините преди три години. Бела има същата, само че бяла.
– Да – откликвам, без даже да се замисля. Сякаш знам. Сякаш съм била там. Какво се случва?
В този миг виждам тв приемника. През цялото време е бил включен на спокоен тон. Окачен е на стената против леглото и по него вървят новините. На екрана има дребна графика, на която са изписани датата и часът: 15 декември 2025. Мъж със наследник костюм дърдори за времето, а зад него се люлее снежен облак. Опитвам се да си поема въздух.
– Какво? – пита непознатият. – Искаш ли да го изключа?
Поклащам глава – машинална реакция. Виждам го по какъв начин отива до масичката, откъдето взема отдалеченото. Пътьом си разпасва ризата.
– Предупреждаваме ви, че към нас се е насочила снежна стихия от източния бряг. Очакват се превалявания от 100 и петдесет милиметра за денонощие, като във вторник ще продължава да натрупва.
Две хиляди двайсет и пета. Не е допустимо, просто няма метод. Пет години…
Това би трябвало да е някаква смешка. Бела. Когато бяхме дребни, тя не спираше да си прави сходни майтапи с мен. Веднъж за единайсетия ми рожден ден беше съумяла да вмъкне едно пони в задния ни двор, без родителите ми да схванат. Когато се събудихме, то се надпреварваше с люлката.
Но дори и Бела не би могла да промени датата и часа по националната телевизия. Дали? А този кой е? Боже благи, Дейвид.
Мъжът в жилището се обръща.
– Гладна ли си? – пита ме той.
При въпроса стомахът ми закъркори. Почти не хапнах на вечеря и където и да съм в този момент, в някоя паралелна галактика дружно с Дейвид, тайландската храна сигурно още не е пристигнала.
– Не – откликвам.
Той килва глава.
– На мен ми звучи, че си.
– Не съм – упорствам. – Просто… ми трябва…
– Малко храна – усмихва се той. Чудя се какъв брой ли необятно се отварят прозорците.
Бавно се измъквам от леглото.
– Искаш ли първо да се преоблечеш?
– Аз не… – подхващам, само че не знам по какъв начин да довърша изречението, тъй като не съм сигурна къде се намираме. Къде изобщо са облеклата?
Следвам го до дрешника, който се обитава в независима стая тъкмо до нишата на спалнята. Съзирам цели редици с чанти, обувки и окачени облекла, подредени по цвят. Веднага ми излиза наяве. Този гардероб е мой. Но тогава и апартаментът е мой. Значи, пребивавам тук.
– Преместила съм се в Дъмбо – изказвам на глас.
Мъжът се разсмива. После дръпва едно чекмедже от средата на помещението и когато изважда спортен екип и тениска, сърцето ми стопира. Неговите са. Той също живее тук. Ние сме… двойка.
Дейвид.
Прималява ми и припвам към банята. Откривам я вляво от всекидневната. Затварям вратата и я заключвам. Наплисквам лицето си с вода.
– Мисли, Дани, мисли.
В банята намирам всички козметични артикули, които одобрявам. Душгел „ Аба “ и шампоан с дестилат от чаено дърво. Слагам си малко серум „ Майшел “ на лицето и познатият мирис леко ме успокоява.
На вратата е окачена остарялата ми хавлия с буквите ми. Освен това виждам и черно долнище на пижама с връзки и остарял суитшърт на Колумбийския университет. Свалям си роклята и я замествам с окачените облекла.
Мажа устните си с масло от шипка и отварям вратата.
– Имаме паста и… паста! – провиква се мъжът от кухнята.
Първо най-важното – да схвана името му.
Портфейлът.
С Дейвид разделяме разноските си шейсет на четиресет поради разликата в приходите ни. Така взехме решение, откакто заживяхме дружно, и от този момент нищо не се е трансформирало. Никога не ми се е случвало да дълбая в портфейла му, с изключение на при един противен случай, който включваше покупка на нов нож и картата му за здравна застраховка.
– Паста звучи добре.
Връщам се до леглото, където панталоните му висят до земята, преметнати на един стол. Хвърлям взор към кухнята и претърсвам джобовете. Измъквам портфейла му. Състарена кожа от неразличима марка. Претърсвам го.
Той е ангажиран да цялостни тенджерата с вода и не подвига взор.
Вадя две визитни картички. Едната е на химическо почистване. Другата е служебна карта за снимачната площадка на сериала „ Стъмптаун “.
Накрая попадам на шофьорската му брошура. Арън Грегъри, на трийсет и три. Разрешителното му е от щата Ню Йорк, висок е метър и осемдесет и има зелени очи.
Връщам всичко на мястото му.
– Какво предпочиташ – доматен сос или песто? – пита той от кухнята.
– Арън? – опитвам се аз.
– Да? – усмихва се.
– Песто.
Отивам при него. Годината е 2025-а, приятелят ми е мъж, който в никакъв случай не съм виждала, и пребивавам в Бруклин.
– Аз също желая песто.
Сядам на плота. Има високи столове от черешово дърво с стоманени облегалки, които не различавам и не одобрявам изключително.
Оглеждам и него. Русоляв е, със зелени очи и челюст, която припомня на стандартен супергерой. Сексапилен е. Твърде сексапилен за мен, почтено казано, а и поради типа и името му несъмнено не е евреин. Стомахът ми се свива. Такъв ли е животът ми след пет години? Излизам с изваян Адонис и пребивавам в лофт? Мили боже, майка ми дали знае?
Водата завира и той пуска пастата в тенджерата. Издига се п@ра, а той отстъпва обратно, бършейки чело.
– Още ли съм юрист? – запитвам ненадейно.
Арън ме поглежда със смях.
– Естествено. Вино?
Кимам и въздишам облекчено. Значи, някои неща са поизлезли от релси, само че не всичко. Мога да се оправя. Просто би трябвало да открия Дейвид, да схвана какво се е случило сред нас и ще се върна в играта. Още съм юрист. Слава богу!
Спагетите са подготвени, той изцежда водата, връща ги в тенджерата, поставя песто и пармезан и внезапно чувствам, че ми прималява от апетит. Не мога да мисля за нищо друго, с изключение на за храната.
Арън взема две винени чаши от шкафа с отработени придвижвания. В моята кухня. Нашата кухня.
Налива ми алено вино и ми го подава през плота. Щедро количество, смело. Може би „ Брунело “. Не е нещо, което бих купила нормално.
– Вечерята е сервирана.
Подава ми голяма димяща купа спагети с песто и още преди да е пристигнал при мен, аз към този момент съм тикнала цялостна вилица в устата си. Докато сдъвквам, ми хрумва, че всичко това може да е някакъв държавен теоретичен опит и храната да е отровна, само че съм прекомерно гладна, с цел да ме е грижа и да се спра.
Пастата е извънредно вкусна – топла и солена – и през идващите пет минути не разлепям очи от нея. Когато най-накрая подвигам взор, той ме е зинал.
Избърсвам устните си със салфетка.
– Съжалявам – споделям. – Имам възприятието, че не съм яла от години.
Той кима и изтиква чинията си.
– Добре, в този момент можем да създадем две неща. Да се напием или да се напием и да играем на „ Категории “.
Харесвам настолните игри и той, естествено, би трябвало да го знае. Дейвид избира картите. Научи ме на бридж и на руми. Според него настолните игри са хлапашки и в случай че ще играем на нещо, то би трябвало да упражняваме мозъчните си кафези, както се случва в бриджа и руми.
– Да се напием – предпочитам.
Арън стисва нежно ръката ми. Дори когато ме пуска, към момента чувствам пръстите му по кожата си. Нещо необичайно се случва. Някакво изключително притегляне. Емоция, която последователно се разстила из стаята и я изпълва по периферията.
Арън цялостни чашите ни догоре. Оставяме чиниите си на плота. А в този момент какво? В този момент ми хрумва, че той ще желае да отидем в леглото. Това мое гадже ще желае да ме допира. Усещам го осезаемо.
Светкавично се насочвам към един от сините кадифени столове и го заемам. Той килва глава в неразбиране.
Внезапно ми проблясва. Поглеждам ръката си паникьосано. И там откривам годежен пръстен – огромен жълт елмаз, обиколен от други дребни камъчета. Старинен е и екстравагантен. Не наподобява на пръстена, който Дейвид ми даде довечера. Никога не бих си избрала сходно украшение. И все пак – ето го на пръста ми.
Мамка му. Мамка му. Мамка му.
Скачам от стола. Обикалям помещението. Дали да си потегли? Но къде да отида? В остарелия си апартамент? Дейвид може още да е там. Но каква е вероятността? Навярно живее в Грамърси с жена, която не е луда. Може би, в случай че му опиша какво се случва, той ще знае по какъв начин да оправи всичко. Ще ми елементарни каквото и да съм направила, с цел да стигнем до това състояние – аз в този апартамент с един чужд, а той от другата страна на моста. Той постоянно намира решения на проблемите. Ще измисли нещо.
Ставам и се насочвам към вратата. Трябва да се махна отсам. Да избягам от това необичайно възприятие, което изпълва стаята. Къде ли си държа връхните облекла?
– Ей – обажда се Арън. – Къде отиваш?
Мисли бързо.
– До деликатесния магазин.
– Моля?
Арън се изправя и идва при мен. Обгръща лицето ми с ръце. Дланите му са тъкмо върху бузите ми. Кожата му е студена и за момент температурата се трансформира, придвижването му ме стряска и се пробвам да се извъртя, само че той ме държи крепко.
– Стой. Моля те, не отивай тъкмо в този момент.
Поглежда ме и очите му са влажни и открити. Значи, по този начин ме държи той. С това възприятие. Което е… по едно и също време ново и познато. Тежко е, обременяващо. Пропило се е в цялата атмосфера. И все пак, въпреки всичко искам… желая да остана.
– Добре – промълвям.
Кожата му още допира моята, а очите му са впити в мен и даже и да не разбирам за какво съм приела да прекарам живота си с този човек, съм уверена, че общите ни чаршафи са непрекъснато намачкани, защото… това е нещо огромно. Усещам го по какъв начин отеква в тялото ми, отзвука на някаква земетръсна вълна. Небето на открито се трансформира.
Той се насочва към леглото, държи ме за ръка и аз го последвам. Отпуснала съм се от виното. Ще ми се да се поразтегна.
Настанявам се в края на леглото.
– Пет години – измънквам.
Арън просто ме гледа. Обляга се на възглавниците.
– Ей, ще дойдеш ли тук?
Само че не ме пита, въпросът е риторичен, най-малко доколкото отговорът е единствено един.
Чака ме с отворени прегръдки и аз се плъзгам по леглото. Усещам привличането в крайниците си, като че ли съм марионетка, притегляна с прекъсвания към него.
Господ да ми е на помощ, само че го оставям да ме прегърне. Той ме придърпва към себе си и аз чувствам топлия му мирис по бузата си.
Лицето му е напълно близо. Ето на, след момент ще ме целуне. Да му разреша ли? Обмислям го, в мозъка ми са Дейвид и мускулестите ръце на Арън. Но преди да съумея да претегля плюсовете и минусите и да взема твърдо решение, устните му към този момент са върху моите.
Докосват ме нежно, без да се отместват, внимателен е, като че ли знае, че би трябвало да ми разреши да привикна с него. А след това постепенно разтваря устата ми с език.
Мили боже!
Разтапям се. Никога не съм чувствала нищо сходно. Не и с Дейвид, нито с Бен – единствения различен мъж, с който съм излизала съществено, нито даже с Антъни – забежката, която имах, до момента в който учех във Флоренция. Това сега е нещо напълно непознато. Той ме целува и допира, като че ли е влезнал в мозъка ми. Така де, щом аз съм в бъдещето, може и той също да е.
– Сигурна ли си, че си добре? – пита ме, а в отговор аз го притеглям по-близо до себе си.
Ръцете му плъзват под блузата ми и преди даже да се усетя, той я е свалил, студът пъпли по голата ми кожа. Имам ли сутиен? Не. Той се привежда и лапва зърното ми.
Това е полуда. Аз съм полудяла. Изгубила съм си мозъка.
Усещането е прелестно.
Дрехите ни падат. Отнякъде – от една друга стратосфера – слушам пищенето на клаксон, тътена на трен, градът продължава да живее.
Целувките му стават по-настойчиви. Бързо се озоваваме в хоризонтално състояние. Всичко е необикновено. Ръцете му се плъзгат по извивките на корема ми, устните му целуват врата ми. Никога до момента не съм била с мъж единствено за една нощ, само че и това се брои, нали? Запознахме се едвам преди час, а в този момент сме напът да вършим секс.
Нямам самообладание да опиша на Бела. Много ще й хареса. Тя… Ами в случай че в никакъв случай не се върна? Ако този мъж е моят избраник, а не просто чужд, и аз няма да мога да споделя детайлностите от тази необуздана и…
Той притиска с палец извивката на бедрото ми и всички мисли за време и пространство се изпаряват през открехнатия прозорец.
– Арън.
– Да.
Той застава върху мен, а ръцете ми напипват мускулестия му тил, вдлъбнатините на костите му, като че ли прекосявам терен – възлест, корав и спокоен. Извивам се към него – към този чужд, който обаче е извънреден. Дланите му обгръщат лицето ми, плъзгат се по врата ми, обгръщат ребрата ми. Устните му трескаво търсят моите. Впивам пръсти в раменете му. Постепенно и дефинитивно не помня къде се намирам. Единственото, което запълва съзнанието ми, са ръцете на Арън, които ме прегръщат крепко.
Източник: plovdiv-online.com
КОМЕНТАРИ